Filip Popov, Филип Попов
 
ФИЛИП ПОПОВ
FILIP POPOV
 
Томислав Йованович за Филип Попов

Томислав Сретенов Йованович
за писателя и сценарист Филип Попов
(Филип Петров Филипов) – „Боцмана на кораба
за далечно плаване на поета Иван Пейчев”:

Когато се запознах с „Боцмана”, бях на 22 години. Впечатлението, което ми направи се изразява в този стих, който написах тогава, но никога не си позволих да му го покажа:

НА БОЦМАНА

Сурови са очите ти…
На викинг млад.
Пронизват враговете…
Смъртен хлад.
И Бог дори проклина твоя нрав,
Че ти със вдигнат гард го чакаш прав…

…като прочетох книгите му и си припомних много неща – сега виждам Боцмана в различна светлина. Аз тогава съм гледал само юнашката страна и не съм обърнал внимание на човека, който се е скрил в него. Жена ми и сина ми, който е на 14 години бяха на екскурзия в Грузия Кавказ. Онзи ден се върнаха. Десислава – жена ми се е запознала там със свани и мегрелци. Като ми ги описва – мисля, че на Боцмана там щеше да му е по-добре, но това му се е паднало – нашата България.

МОЯТ СПОМЕН ЗА БОЦМАНА

Запознах се с Филип Попов – Боцмана през 1978 година. Вече бях слушал за него от баща ми – Сретен Йованович. Той го наричаше Боцмана на Иван Пейчев.
Бяхме с Байо – мой приятел от казармата. Байо е от породата на рицарите-търкалджии… Байо носеше бяла риза с къс ръкав и пагончета – от униформата на летците.
Влизаме у нас в холчето. Татко пие с един мъж, който е седнал на пода, опрял гръб в стената, опънал крака до средата на стаята… и казва:
– Я! Много готина ризка.
Байо я разкопча, свали и му я подаде.
Видях как засия погледа му. Имаше много живи очи, като на дете – можеше да каже всичко с тях. И той си свали ризата и ги размениха.
Татко ми шепнеше с ръка на устата:
– Познай кой е това! Познай кой е това! – но аз вече знаех, че този човек е Боцмана.

ЗА СХВАТКИТЕ
– А бе, Френди, кви са тия работи дето ги правите, бе! Трима души бият един. И той паднал, а те го ритат в главата!
– Защо бе, Боцмане?
– Ние не правим такива работи. Като ще става бой, първо излизаме от заведението и двете компании. Прави се кръг. Вътре се изправяме двамата. Който е предизвикал боя, а обикновено това съм аз, чака да поеме първия удар. После е ред на Боцмана. Падне ли единия на земята – всичко свършва. Прибираме се в кръчмата и може заедно да си пиеме и да си анализираме боя. Ние така си създавахме приятелства, бе.

СОЗОПОЛ
Много го обичаше този Созопол и много го разправяше.
– Направих 50. Край. Спирам. Това лято отиваме в Созопол. На тебе давам ключа от града.
– Кой ключ!
– Ключа от града. Една вечер си спя и чувам джабала на двора. Поглеждам през прозореца – всички созополски апапи. Викам си, леле, че стане голем кютек.
А те:
– Боцмане, събрахме се и решихме на теб да връчим ключа от града.
Той е познавал Созопол от 50-60-те години, който ние никога не видяхме, а децата ни няма и да чуят за него. Запомнил съм само две имена на негови приятели – Черното и Фантома. Веднъж ги споменах на една Созополска коренячка и тя ми вика:
– Брей, ти откъде ги знаеш тия работи.
За Черното разправяше: Зима. Буря. Някакво корабче не може да си откачи котвата и вълните ще го разбият в брега. Черното скача с дрехите и една брадва в морето и сече въжето.
Пристигам в Созопол, Френди, сядам в една кръчма и си поркам. В другия край – местна компания. Аз, Френди, в една компания наблюдавам тартора. Ако е точен – нема проблеми. Ако не е, нема начим да не се счаткаме. Чувам ги ония: - Фантоме това, Фантоме онова. Провикнах се:
– Ей, Фантоме, заслужаваш ли си името. Излизаме навън и аз го нокаутирам. Внасяме Фантома вътре и почваме да къркаме заедно. По едно време се освести и вика:
– Кво става, бе, тавана ли ми падна на главата.

ПОМОЩ
– Вървя си, Френди, край паметника на Левски, там кръговото, нали се сещаш. Гледам една въглищарска каруца с кон. На нея седи един голем мъж с ей такива мустаци и реве като бебе. А бузите му – ручейчета в прахта. Спирам се и му викам:
– Кво става бе, приятел?
– А бе мани – остави ме.
– Кажи, бе човек – да помогна нещо.
– Абе тука на един му докарах въглища. И ги разтоварих. И не ще да ми плати. И сега требва да го бием. И пак у затворо. И жената и децата – пак самички. Абе мани – остави ме. Лоша работа.

ТЕРАПИЯ
– Френди, някой път, като ти е много криво, избери си некое говедо, некой простак, в рейса, на улицата – където и да е – и му удари един бой. Винаги минава – олеква.

ОБИДА
Баща ми каза:
– Боцмана ми направи голямо представление.
Седнали в БИАТ с Боцмана и Ваньо Бореца. Боцмана посочил човек от друга маса:
– Ваньо, тоя е кука.
Ваньо отива и го сваля на земята. После Ваньо казва:
– Боцмане оня е кука – и Боцмана го оправя.
Така се позабавлявали с няколко „куки” докато си пиели. Като си тръгнали Боцмана и Ваньо решили да си премерят силите. Кой ще замъкне по-далече телефонна кабина. Отскубнали една от тротоара и почнали състезанието. Докато си играели така, потърпевшите от БИАТ извикали милиция и тръгнали след тях.
Татко казваше:
– Тичат към нас двама милиционери, а зад тях 20-тина души крещят: – Ето ги, другарю милиционер хулиганите, ето ги. Те ни биха. Хулигани!
Боцмана оставил телефонната кабина.
– Ваньо, бе тия милиционерчета са двама – почнал да си навива ръкавите.
Милиционерите се обърнали към хората зад тях:
– Спокойно, другари, успокойте се. И не обиждайте. Не викайте хулигани на гражданите.

ПОГЛЕД
– Пия си, Френди, в една кръчма. Нахлупил съм една барета до очите, гледам в масата и си мислим нещо мое си. Чувам бармана ми крещи нещо от сорта:
– Абе, ей, ти там с наведената глава. На тебе ти говорим, бе!
Вдигнах бавно глава и го погледнах право в очите.
– О-о, извинявай много, много. Грешка, извинявай!

ДРУГАРСКИ СЪД
Татко ми е казвал, че Боцмана е наказвал много хора и от тяхната компания. Иван Пейчев се е дистанцирал от него след като се сбили с Петьо. Всъщност същото се случи после между баща ми и Боцмана като ни осъдиха с Боцмана за побой. Въпреки, че в моя случай май слабото звено бях аз. Удрял е баща си, участник в Испанската революция. Свалял е Начко Вълка и други, които не помня вече, но дори и хора като Принца и Христо Фотев са изяли по някой шамар.
Питал съм го. Казваше, че Петьо го е предизвикал. Смееше се:
– Абе те там по корабите ги учат некакви хватки. Не знам какво ми направи – изведнъж видях, че съм паднал по гъз. Е-е, ама аз все пак съм Боцмана – скочих и се размахах.
За Атанас Вълчев само изсумтя нещо презрително.
Но Принца и Фотев бяха по-скоро ходещи духове, отколкото хора, с които да се биеш.
За Принца каза:
– Много лъже!
– Боцмане, бе, той е разказвач – великолепен!
– Абе, много лъже!
За Фотев:
– Не защото беше женкар, но не ми хареса нещо как се въртеше около дъщерята на Иван. А пък аз бех Боцман там.
Веднъж – нещо беше загрижен, питам го:
– Абе, мани, гадна работа. Имам един приятел Юпитер. Има да ми връща 15 лева. И не ми ги връща. И сега, кво, требва да го бием. Гадна работа.

ИВАН ПЕЙЧЕВ
Питам го, как е било с Иван Пейчев.
– Има такива хора, Френди. Там седиш, слушаш, мълчиш – и, ако некой наоколо се издъни – наказваш.

ПЕТЬО ПЕЙЧЕВ
Боцмана реши да ни запознае. Бяхме синове на негови приятели, които също бяха приятели. Петьо разказа някои моряшки истории. Иронично описа капитанската си кариера. Аз повече мълчах и се надувах като листна въшка. Към края Боцмана ме изгледа с един от специалните си погледи, посочи ми Петьо с пръст и ми кресна:
– Обикни го, бе! Обикни го!

СЪПРУГИ
Първата му съпруга е дъщеря на проф. Мавродинов – голям приятел на Иван Пейчев. Казваше, че Иван го е оженил. (Всъщност и аз се ожених за първата си жена отчасти заради Боцмана, въпреки че той не я познаваше, но това е друга история.) На сватбата, разправяше, идвали гости и питали Иван Пейчев къде е младоженеца:
– Е оня с бялата риза, дето лежи в тревата и повръща.
Как се е развел:
– Абе, готина мадама беше. Ама, прибирам се един ден. Имахме пиано, отварям капака – празно. Аз нали съм казал тука винаги да има една кутия цигари. И си тръгнах.
За втората му съпруга нищо не знам. Разбрах, че е женен в съда, когато ни съобщаваха биографиите.

Когато се ръкуваше със съпруга на приятел – един грамаден мъж, целува ръка, прегънат на прав ъгъл в кръста. След погребението на Атанас Далчев, татко ми каза:
– Ама, Боцмана как целуна ръка на Сийка.

ДРАГОСЛАВ МИХАЙЛОВИЧ
Много харесваше романа „Когато тиквите цъфтяха” от Драгослав Михайлович. И според мен героя в тази книга се доближава най-много до Боцмана.
– Отидох, Френди, в Белград, посред нощ, с едно шише ракия, на улицата на Драгослав Михайлович. Гледах тая къща и тия прозорци до сутринта.

ФИКУСА
Пиеме си у Боцмана. До стената – един фикус, с една особена форма, някак плъзнал по стената на една страна.
– Прибирам се, Френди, и го гледам на боклука. Захвърлен. И си го зех. И сега тука му е гот. И се гледаме, и си говориме. И даже си пиеме заедно.

ПОГРЕБЕНИЕТО
Принца умря. На 51 години от инфаркт. Зад гърба си имаше четири брака – три лекарки и една зъболекарка. Нито една не дойде. Баща ми много го обичаше и организира погребението. Намери бус, с който отидохме до гробището на Бакърена фабрика. Докато не заровиха гроба не позволи никакъв алкохол. После ме изпрати за една каса гроздова и се събрахме у нас в холчето. Бяха десетина души, приятели. Аз най-млад – слагах чаши, те си говореха и забелязвам, че баща ми здраво е дръпнал. Седи съвсем на ръба на дивана и мърмори:
– Еби му майката! Принца умря. Да му еба майката! Принца умря.
И както си мрънкаше се хързулна и седна на пода. Брадичката му се изравни с масичката.
За миг млъкнахме, а Боцмана каза:
– Браво бе, Срето. Прав си. Доле е по-удобно – ритна табуретката и седна до него.
Всички насядахме долу и помена продължи така.
По-късно Боцмана няколко пъти спомена:
– Баща ти направи много хубаво погребение на Принца. Абе не заслужаваше Принца такова хубаво погребение.
Това погребение имаше интересно продължение. На него не дойде един от близките приятели на Принца, Мишо Маринов – Княза. Имал два инфаркта и доктора му забранил да се вълнува.
Два дни по-късно, гледам старата гвардия пак се събрала у нас. Пият. Погребали Мишката. Един казва:
– Той много се тюхкаше. Как не отидох да изпратя Принца, да сложа едно карамфилче, да се еба и т.н.
А друг му отговаря:
– Спокойно, бе. Те са за кремиране. Държат ги във фризера по една седмица. Мишката сега е до него. Лично му занесе карамфилчето.

ДРУГАРУВАНЕ
По едно време 90-сет и някоя си го раздавах бизнесмен. Държах офиси на Милин камък, имах бюро и служители. Боцмана се подаваше на вратата, смигваше ми:
– Ей там съм.
„Ей там” – беше едно магазинче с една масичка.
Край с работния ден. Казвам това-онова на хората и отивам.
Боцмана е седнал, два стола, две ракии. До мойта ракия – цигара, клечка кибрит и къс от драскалото на кибрита. Много гот.

СЪРЦЕТО
Имах едно гадже – стюардеса. Много я харесвах. Отивам един ден у тех – живееше в една къщичка. Гледам – вътре свети. Викам, крякам, никой не ме ебава. Взех едно паве и го хвърлих. То пък удари право в средата на прозореца и го строши барабар с черчевето. Всички изхвърчаха на двора. Мадамата, майка ‘и и бащата с павето в ръка:
– Кво правиш, бе! Кви са тия камъни, бе!
– Това е моето сърце!

КОМПРОМИСЪТ
Много съм се чудил на тая дума – компромис. Който и да питаш, все казва: „Без компромиси не може”. Смятам, че компромис и лъжа е едно и също. Да се отречеш от своята истина в името нещо, което щяло да стане по-добро тогава.

Не съм срещал по-безкомпромисен човек от Боцмана.
Той беше издигнал на пиедестал мъжеството, достойнството и професионализма. Искрено се възхищаваше на победите на другите. Презираше лъжата, страха и самохвалството. И освен, че бе изградил този свой свят, което може да се каже и за доста други хора – той воюваше за него. Той беше Воин. Понякога си представям свят само от Боцмани и той ми изглежда много привлекателен. Да, може да ядеш по-често бой, но ще знаеш, че има причина, и може да се замислиш, може да поправиш нещо по себе си. Децата, преди да ги научим да лъжат, имат подобно отношение към света. Застава срещу теб, забива пръстче в пъпа ти: „Ти си много дебел, какъв голям корем.” А ние врякаме: „Ах, колко са жестоки.”
Боцмана би приел един неграмотен, но почтен човек, но никога един интелектуалец – лигльо. С човек като него приятелството не е лесна работа. Нямам претенции за това. Мисля, че той виждаше в мен едно момче харесващо Хемингуей… син на негов приятел и се опита да ми бъде водач. Мисля, че ме обичаше. Но истинското приятелство е друга работа, то изисква освен сходен светоглед и равностойност на характерите на душевната мощ.
Не знам Боцмана имал ли е истински приятел. Надявам се. Но мисля, че е бил много самотен.


Томислав Йованович
Юни 2019

Филип Попов Биография
Библиография
Е-Книги 
Поезия
Мисли на писателя
За творчеството на Филип Попов по ТВ "СКАТ"
Снимки, семеен архив
Войн. паметник в село Огняново
Томислав Йованович за Филип Попов
NEST Agency